За детството на село. Бабо, дядо, благодарим ви за грижите! Вие завинаги ще останете в нашите сърца!


Някога, когато бяхме още деца, щастието се измерваше с дължината на ваканциите при баба и дядо. Онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на жигулата, започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа и селски хляб. Тичахме боси по поляните, къпехме се в реката, играехме на криеница в лозето на съседката, викахме Дама Пика на тавана, спирахме колелата си с контра, а не със спирачка, късахме гуменките си по горските пътеки, висяхме от клоните на черниците… Оцветявахме черно-белите снимки от семейните албумите, а нашата единствена социална мрежа се казваше „навън“.

Обичахме да пием издоеното мляко направо от кофата, ей така, несварено, с пяната, още топло топло.

Няма да забравим и трепета, с който очаквахме да се роди теленцето. Баба и дядо дежуреха около яслите и нервно проверяваха кравата, а ние все подвиквахме: „Роди ли се? Родили ли се вече, бабо? Може ли да го видим?“

Все пускахме Шаро на свобода да потича заедно с нас, а после с невинен поглед казвахме: „Ами той пак се е отвързал сам. Знаеш ли, дядо, чак къде го намерихме?“

Все още помним и историите на баба за някога, които със сълзи от носталгия ни разказваше до огъня. Онзи огън, чийто пламък тихичко се отразяваше от малката дупчица на печката в тавана, дървата пукаха и беше толкова топло в детските ни души.

Късно вечерта, когато пекарките от селската фурна се захващаха да приготвят хляба за следващия ден, първите клиенти бяхме ние, децата от махалата. Не мигвали, улисани в игри, нетърпеливо чакахме на стълбите готовия хляб… онзи хляб, чийто вкус никога няма да забравим.

Да, някога животните в двора на нашата къща бяха най-верните ни приятели. Те пазеха тайните ни и никога не издаваха белите ни на баба и дядо. С изключение на големия лош петел, него не го обичахме…всеки наш връстник знае защо.

Вечер обожавахме да лежим върху нагорещените от слънцето керемиди и да си врачуваме по звездите. Обещавахме си разни неща, когато пораснем…

Като се замислим, тези времена не бяха толкова отдавна. Има няма двадесетина години – твърде кратко, за да ги забравим, но и твърде дълго, за да ги живеем отново. Останаха спомените. И няколко оцветени с детска емоция черно-бели снимки на дядо и баба.

 

 

Бабо, дядо, благодарим ви за грижите! Вие завинаги ще останете в нашите сърца!

„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го я направил.“
Хан Омуртаг

log in

reset password

Back to
log in
error: Моля не копирайте съдържанието! :)